Am andern Tag war die Hochzeit. Während der Trauung hörte man die Braut weinen, es schien, als ahne sie ihr trauriges Schicksal voraus, während der Bräutigam, Herr Peter Salomon Curius, selbstbewußt und höhnisch lächelnd um sich blickte. Die Sache war die, daß es kein Geschöpf auf Gottes Erdboden gab, dem er sich nicht überlegen gefühlt hätte.
Als das Hochzeitsmahl zu Ende war, wurde Engelhart mit den andern Kindern ins Freie geschickt. Es war ein lieblicher Garten hinter dem Haus, voll Apfel- und Kirschenbäumen. In dem dumpfen Trieb aufzufallen, sonderte sich Engelhart von der Gesellschaft ab und schritt in einer den Erwachsenen abgelauschten Gangart in der Tiefe des Gartens hin und her. Was ihm unbewußt dabei vorgeschwebt hatte, geschah; die jüngste Cousine folgte ihm, stellte sich ihm gegenüber und blitzte ihn mit dunkeln Augen schweigend an. Nach einer Weile fragte Engelhart um ihren Namen, den er wohl schon einige Male gehört, aber nicht eigentlich begriffen hatte. Sie hieß Esmeralda, nach der Frau des Onkels Michael in Wien, und man rief sie Esmee. Dieser Umstand erweckte von neuem Engelharts prickelnde Eifersucht, und er fing an, prahlerische Reden zu führen. Der Lügengeist kam über ihn, zum Schluß stand er seinem wahnvollen Gerede machtlos gegenüber, und Esmee, die ihn verwundert angestarrt hatte, lief spöttisch lachend davon.
Um diese Zeit faßten seine Eltern den Beschluß, ihn, obwohl er zum pflichtmäßigen Schulbesuch noch ein Jahr Zeit hatte, in eine Vorbereitungsklasse zu schicken, die ein alter Lehrer namens Herschkamm leitete. Herr Ratgeber, der große Stücke auf Engelharts Begabung hielt und große Erwartungen von seiner Zukunft hegte, war ungeduldig, ihn in den Kreis des Lebens eintreten, von der Quelle des Wissens trinken zu sehen. Er dachte an seine eigne entbehrungs- und mühevolle Jugend. Noch in den ersten Jahren seiner Ehe liebte er gehaltvolle Gespräche und gute Bücher und bewahrte eine schwärmerische Achtung für alles, was ihm geistig versagt und durch äußerliche Umstände vorenthalten blieb. | Сватбата бе на следващия ден. По време на венчалната церемония, сякаш предчувствайки горката си съдба, булката заплака, докато младоженецът Петер Саломон Куриус се оглеждаше наоколо самоуверено и ехидно усмихвайки се. Това просто се дължеше на факта, че на света едва ли имаше твар божия, над която той да не изпитваше превъзходство. След края на сватбеното угощение Енгелхард и всички останали деца бяха пратени навън. Зад къщата се простираше приятно поддържана градина с ябълкови и черешови дървета. С неосъзнато намерение да блесне, Енгелхард се отдели от групата и със заимствана от възрастните походка се заразхожда насам-натам из градината. И стана точно това, което подсъзнателно си представяше – най-малката му братовчедка го последва, изправи се насреща му и мълчаливо го загледа с тъмните си очи. След кратко мълчание Енгелхард я попита за името ѝ, което бе чул няколко пъти, а в действителност даже не бе запомнил. Наричат я Есмералда, кръстена е на вуйната – жената на вуйчото Михаел от Виена, на галено ѝ казват Есме. Това обстоятелство наново пробуди у Енгелхард гъделичкаща ревност и той го удари на хвалби. Обзе го лъжовно красноречие и накрая той се озова безпомощен пред собственото си безумно дърдорене, докато Есме, вторачена в почуда в него, язвително се засмя и го изостави. Приблизително по това време родителите му решиха, въпреки че имаше още година време до тръгването му на училище, да го запишат в подготвителния клас, воден от един възрастен учител на име Хершкам. Господин Ратгебер, който високо оценяваше надареността на Енгелхард и скришом лелееше големи очаквания за бъдещето му, бе нетърпелив да го въведе в живота и да го види да пие от извора на познанието. Той си припомни своята собствена, изпълнена с лишения и мъки младост. Още от началните години на брака си той харесваше съдържателни разговори и хубави книги и във времето съхрани мечтателно почитание към всичко, което му бе духовно отказано и вследствие на други, външни причини, направено недостъпно. |