Am andern Tag war die Hochzeit. Während der Trauung hörte man die Braut weinen, es schien, als ahne sie ihr trauriges Schicksal voraus, während der Bräutigam, Herr Peter Salomon Curius, selbstbewußt und höhnisch lächelnd um sich blickte. Die Sache war die, daß es kein Geschöpf auf Gottes Erdboden gab, dem er sich nicht überlegen gefühlt hätte.
Als das Hochzeitsmahl zu Ende war, wurde Engelhart mit den andern Kindern ins Freie geschickt. Es war ein lieblicher Garten hinter dem Haus, voll Apfel- und Kirschenbäumen. In dem dumpfen Trieb aufzufallen, sonderte sich Engelhart von der Gesellschaft ab und schritt in einer den Erwachsenen abgelauschten Gangart in der Tiefe des Gartens hin und her. Was ihm unbewußt dabei vorgeschwebt hatte, geschah; die jüngste Cousine folgte ihm, stellte sich ihm gegenüber und blitzte ihn mit dunkeln Augen schweigend an. Nach einer Weile fragte Engelhart um ihren Namen, den er wohl schon einige Male gehört, aber nicht eigentlich begriffen hatte. Sie hieß Esmeralda, nach der Frau des Onkels Michael in Wien, und man rief sie Esmee. Dieser Umstand erweckte von neuem Engelharts prickelnde Eifersucht, und er fing an, prahlerische Reden zu führen. Der Lügengeist kam über ihn, zum Schluß stand er seinem wahnvollen Gerede machtlos gegenüber, und Esmee, die ihn verwundert angestarrt hatte, lief spöttisch lachend davon.
Um diese Zeit faßten seine Eltern den Beschluß, ihn, obwohl er zum pflichtmäßigen Schulbesuch noch ein Jahr Zeit hatte, in eine Vorbereitungsklasse zu schicken, die ein alter Lehrer namens Herschkamm leitete. Herr Ratgeber, der große Stücke auf Engelharts Begabung hielt und große Erwartungen von seiner Zukunft hegte, war ungeduldig, ihn in den Kreis des Lebens eintreten, von der Quelle des Wissens trinken zu sehen. Er dachte an seine eigne entbehrungs- und mühevolle Jugend. Noch in den ersten Jahren seiner Ehe liebte er gehaltvolle Gespräche und gute Bücher und bewahrte eine schwärmerische Achtung für alles, was ihm geistig versagt und durch äußerliche Umstände vorenthalten blieb. | Сватбата бе на следващия ден. Докато по време на церемонията човек можеше да долови плача на булката, която сякаш предусещаше трагичната си съдба, то младоженецът, господин Петер Соломон Куриус, се оглеждаше наоколо самоуверено и с надменна усмивка на уста. В действителност, нямаше същество на тази земя, което той да не смяташе, че превъзхожда. След като сватбеният обяд приключи, пуснаха Енгелхарт заедно с останалите деца навън. Зад къщата имаше прекрасна градина, отрупана с ябълкови и черешови дръвчета. Воден от смътна потребност да се отличава от останалите, Енгелхарт се отдели от другите деца във вътрешността на градината и закрачи напред-назад с копирана от възрастните походка. Това, което макар и несъзнавано целеше, се случи: най-малката братовчедка, която го бе последвала, застана пред него и мълчаливо впери в него тъмните си очи. Мина малко време докато Енгелхарт я попита за името й – име, което вече няколко пъти бе чувал, но някак без истински да разбере. Тя се казваше Есмералда, кръстена на съпругата на чичо Михаел от Виена, казваха й Есме. Тези подробности разпалиха чувството на пареща завист у Енгелхарт и той започна да държи самохвални речи. Обладалото го непреодолимо желание да преувеличава го остави безпомощен срещу потока от небивалици, които изрече. Есме, която го този момент го гледаше очудено, побягна с подигравателен смях. Макар и по това време до навършване на задължителната училищна възраст да оставаше още година, родителите на Енгелхарт взеха решение да го запишат в подготвителен клас, който водеше възрастен учител на име Хершкам. Убеден в качествата на Енгелхарт и изпълнен с големи очаквания за неговото бъдеще, господин Ратгебер нямаше търпение да види сина си вече пристъпил прага на истинския живот, как черпи от извора на знанието. Мислеше и за собствената си, изпълнена с много усилия и лишения младост. Още през първите години на брака си обичаше дълбоки разговори и хубави книги и изпитваше особено почитание към всичко онова, което считаше за дефицит в собственото му интелектуално развитие, дефицит, който не бе могъл да преодолее поради обстоятелства, вън от неговия контрол. |