Non so in qual modo, ma i miei scolarini erano venuti a sapere che quel giorno era il mio compleanno. Me li vidi arrivare alla scuola col vestito delle feste e con un regalino tra le mani.
Chi mi portava una penna elegante, chi un libriccino da messa, chi un astuccio da lavoro, chi un bel mazzo di fiori freschi. Io fui consolata e attristata da quella vista: consolata perchè qualunque segno di gratitudine o d'affetto che mi venisse da quei buoni figliuoli mi toccava il cuore e mi faceva parer leggiero ogni sacrifizio: attristata, poichè pensavo che i denari occorsi in quelle compre, potevano venir destinati a più nobile uso. A ogni modo, accolsi serenamente quelle care dimostrazioni d'amore.
Un bambino solo, il più povero, non mi offrì nulla: ma dal suo contegno imbarazzato e dal suo visetto malinconico argomentai quanto dovesse soffrire. Lo chiamai e quando l'ebbi vicino me lo strinsi ripetutamente fra le braccia, baciandolo. Incoraggiato da quelle carezze, il poverino mi pose tra le mani un involtino e fuggì vergognoso.
Sorpresa e incuriosita, lo aprii senza che nessuno potesse accorgersene. Vi erano.... indovinate!.. Tre pallottoline di zucchero!
Lo richiamai subito da me.
--Lo sapevi che mi piacesse lo zucchero? gli chiesi sorridendo.
--Me lo sono figurato! Mi piace tanto a me!
--E tu, ripresi commossa, l'hai certo chiesto alla mamma e....
--No signora! replicò prontamente, non ho chiesto nulla a nessuno; glie l'ho serbato proprio io, di mio....
--Ma pure....
--La nonna, quando mi dà il caffè e latte, mi mette sempre nella chicchera due o tre pallottoline di zucchero per indolcirlo. Io ho levato lo zucchero....
--E il caffè e latte?... chiesi con la gola serrata.
--L'ho preso amaro!
Mario, piccolo Mario, dove sei tu? Forse il fumo delle officine avrà annerito il tuo viso d'angelo, forse a quest'ora lavorerai i campi dove biondeggia la messe e si matura, al sole, la vite, forse ti accoglieranno le navi avventurose dove il lavoro è sì duro, la speranza sì fallace....
Ma chiunque tu sii, operaio, agricoltore o uomo di mare, il tuo posto è fra i nobili cuori, per quali l'amore è sacrifizio, l'abnegazione, dovere.
Mario, piccolo Mario, se tu per un momento potessi entrare nella mia stanzetta da studio, vedresti molte carte, molti libri, molti ninnoli; e vedresti anche, custoditi in una piccola campana di vetro, tre pezzetti di zucchero, un nome, una data! | Не знам как, но моите ученици узнаха, че на този ден имам рожден ден. Видях ги да пристигат на училище с празнично облекло и с подаръчета в ръце. Кой ми носеше елегантна писалка, кой молитвениче, кой несесер, кой една хубава китка свежи цветя. Тази гледка ме утеши и натъжи: утеши, защото всеки знак на благодарност или привързаност, който идваше от тези добри деца, докосваше сърцето ми и правеше всяка жертва да изглежда лека; натъжи, защото мислех, че парите, похарчени за тези покупки, биха могли да се употребят за нещо по-благородно. Приех обаче спокойно тези мили прояви на обич. Само едно момченце, най-бедното, не ми поднесе нищо: от смутеното му държание и от тъжното му личице разбрах колко страда. Извиках го и, когато се приближи до мен, го гушнах няколко пъти и го целунах. Насърчен от тези ласки, бедничкият сложи в ръцете ми едно пакетче и избяга засрамен. Изненадана и любопитна, го отворих, без някой да види. Там имаше... отгатнете!.. Три бучици захар! Веднага го извиках при мене. - Знаеше ли, че обичам захар? - го попитах усмихната. - Помислих си го! Аз много обичам! - И ти - подех трогната, - сигурно помоли майка си и... - Не, госпожо! – отговори веднага – не съм молил никого за нищо; запазих ги сам, от моето... - Ама... - Когато баба ми дава кафе с мляко, винаги ми слага в чашата две или три бучки захар за подслаждане. Аз извадих захарта... - А кафето с млякото?... попитах със свито гърло. - Пих го горчиво! Марио, малки ми Марио, къде си? Може би фабричният дим е почернил твоето ангелско лице, може би в момента работиш на полето, където се позлатяват житата и гроздето зрее на слънцето, може би пътуваш по кораби, търсещи приключения, където трудът е толкова тежък, надеждата толкова илюзорна... Но който и да си, работник, земеделец или моряк, твоето място е сред благородните сърца, за които любовта е жертва, себеотрицание, дълг. Марио, малки ми Марио, ако в този момент можеше да влезеш в моя малък кабинет, щеше да видиш много карти, много книги, много джунджурийки; и щеше да видиш също, съхранени в едно малко стъклено бурканче, три бучки захар, едно име, една дата! |