Am andern Tag war die Hochzeit. Während der Trauung hörte man die Braut weinen, es schien, als ahne sie ihr trauriges Schicksal voraus, während der Bräutigam, Herr Peter Salomon Curius, selbstbewußt und höhnisch lächelnd um sich blickte. Die Sache war die, daß es kein Geschöpf auf Gottes Erdboden gab, dem er sich nicht überlegen gefühlt hätte.
Als das Hochzeitsmahl zu Ende war, wurde Engelhart mit den andern Kindern ins Freie geschickt. Es war ein lieblicher Garten hinter dem Haus, voll Apfel- und Kirschenbäumen. In dem dumpfen Trieb aufzufallen, sonderte sich Engelhart von der Gesellschaft ab und schritt in einer den Erwachsenen abgelauschten Gangart in der Tiefe des Gartens hin und her. Was ihm unbewußt dabei vorgeschwebt hatte, geschah; die jüngste Cousine folgte ihm, stellte sich ihm gegenüber und blitzte ihn mit dunkeln Augen schweigend an. Nach einer Weile fragte Engelhart um ihren Namen, den er wohl schon einige Male gehört, aber nicht eigentlich begriffen hatte. Sie hieß Esmeralda, nach der Frau des Onkels Michael in Wien, und man rief sie Esmee. Dieser Umstand erweckte von neuem Engelharts prickelnde Eifersucht, und er fing an, prahlerische Reden zu führen. Der Lügengeist kam über ihn, zum Schluß stand er seinem wahnvollen Gerede machtlos gegenüber, und Esmee, die ihn verwundert angestarrt hatte, lief spöttisch lachend davon.
Um diese Zeit faßten seine Eltern den Beschluß, ihn, obwohl er zum pflichtmäßigen Schulbesuch noch ein Jahr Zeit hatte, in eine Vorbereitungsklasse zu schicken, die ein alter Lehrer namens Herschkamm leitete. Herr Ratgeber, der große Stücke auf Engelharts Begabung hielt und große Erwartungen von seiner Zukunft hegte, war ungeduldig, ihn in den Kreis des Lebens eintreten, von der Quelle des Wissens trinken zu sehen. Er dachte an seine eigne entbehrungs- und mühevolle Jugend. Noch in den ersten Jahren seiner Ehe liebte er gehaltvolle Gespräche und gute Bücher und bewahrte eine schwärmerische Achtung für alles, was ihm geistig versagt und durch äußerliche Umstände vorenthalten blieb. | На другия ден беше сватбата. По време на венчавката се чуваше как булката плаче, като че ли предчувсташе тежката си участ, докато младоженецът, г-н Петер Заломон Куриус, се оглеждаше наоколо самоуверено и с подигравателна усмивка. Работата беше там, че нямаше създание на Божията земя, над което той не би чувствал превъзходство. След като сватбеното пиршество свърши, изпратиха Енгелхарт навън с другите деца. Зад къщата имаше една приятна градина, пълна с ябълкови и черешови дървета. В смътния си стремеж да направи впечатление, Енгелхарт се отдели от компанията и закрачи напред-назад навътре в градината с походка, копирана от възрастните. Случи се нещо, което се промъкна, без той да го осъзнае; най-малката му братовчедка го последва, застана срещу него и го загледа мълчаливо с тъмните си очи. След известно време Енгелхарт я попита за името й, което той сигурно беше чул вече няколко пъти, но така и не беше разбрал. Тя се казваше Есмералда, кръстена на жената на чичо Михаел във Виена, и я наричаха Есме. Това обстоятелство отново събуди пареща ревност в Енгелхарт, и той се хвърли в самохвални речи. Обхвана го лъжовен дух, докато накрая не се намери безпомощен пред собствените си налудничави приказки, и Есме, която дотогава го зяпаше изумена, избяга с подигравателен смях. По това време, въпреки че до задължителното му тръгване на училище имаше още една година, родители му взеха решение да го изпратят в подготвителен клас, който се водеше от един стар учител на име Хершкам. Г-н Ратгебер, който имаше високо мнение за таланта на Енгелхарт и хранеше големи надежди за неговото бъдеще, нямаше търпение да го въведе в кръговрата на живота, да го види да пие от извора на познанието. Той мислеше за собствената си младост, пълна с лишения и мъки. Дори и в най-ранните години на брака си той обичаше съдържателните разговори и хубавите книги и изпитваше фанатично уважение към всичко, коeто му беше умствено недостъпно и от което външни обстоятелства го спираха. |