Am andern Tag war die Hochzeit. Während der Trauung hörte man die Braut weinen, es schien, als ahne sie ihr trauriges Schicksal voraus, während der Bräutigam, Herr Peter Salomon Curius, selbstbewußt und höhnisch lächelnd um sich blickte. Die Sache war die, daß es kein Geschöpf auf Gottes Erdboden gab, dem er sich nicht überlegen gefühlt hätte.
Als das Hochzeitsmahl zu Ende war, wurde Engelhart mit den andern Kindern ins Freie geschickt. Es war ein lieblicher Garten hinter dem Haus, voll Apfel- und Kirschenbäumen. In dem dumpfen Trieb aufzufallen, sonderte sich Engelhart von der Gesellschaft ab und schritt in einer den Erwachsenen abgelauschten Gangart in der Tiefe des Gartens hin und her. Was ihm unbewußt dabei vorgeschwebt hatte, geschah; die jüngste Cousine folgte ihm, stellte sich ihm gegenüber und blitzte ihn mit dunkeln Augen schweigend an. Nach einer Weile fragte Engelhart um ihren Namen, den er wohl schon einige Male gehört, aber nicht eigentlich begriffen hatte. Sie hieß Esmeralda, nach der Frau des Onkels Michael in Wien, und man rief sie Esmee. Dieser Umstand erweckte von neuem Engelharts prickelnde Eifersucht, und er fing an, prahlerische Reden zu führen. Der Lügengeist kam über ihn, zum Schluß stand er seinem wahnvollen Gerede machtlos gegenüber, und Esmee, die ihn verwundert angestarrt hatte, lief spöttisch lachend davon.
Um diese Zeit faßten seine Eltern den Beschluß, ihn, obwohl er zum pflichtmäßigen Schulbesuch noch ein Jahr Zeit hatte, in eine Vorbereitungsklasse zu schicken, die ein alter Lehrer namens Herschkamm leitete. Herr Ratgeber, der große Stücke auf Engelharts Begabung hielt und große Erwartungen von seiner Zukunft hegte, war ungeduldig, ihn in den Kreis des Lebens eintreten, von der Quelle des Wissens trinken zu sehen. Er dachte an seine eigne entbehrungs- und mühevolle Jugend. Noch in den ersten Jahren seiner Ehe liebte er gehaltvolle Gespräche und gute Bücher und bewahrte eine schwärmerische Achtung für alles, was ihm geistig versagt und durch äußerliche Umstände vorenthalten blieb. | На другия ден беше сватбата. По време на венчавката чуваха булката да плаче, предусетила сякаш тъжната си съдба, за разлика от младоженеца, г-н Петър Соломон Куриус, който се оглеждаше наоколо с иронична самоуверена усмивка. Така стояха нещата: нямаше създание по Божията земна твърд, над което той да не чувстваше превъзходство. Когато сватбената гощавка свърши, пратиха Енгелхарт навън заедно с другите деца. Там, зад къщата, имаше приятна градина с ябълкови и черешови дървета. В неясен порив да направи впечатление, Енгелхарт се отдели от компанията и с походка, копирана от възрастните, започна да снове напред назад в дъното на градината. Онова, което подсъзнателно му се въртеше в ума, се случи: най-малката братовчедка го последва, застана пред него и го загледа с тъмните си очи, без да каже нищо. След като мина известно време, Енгелхард я попита за името, което вече беше чувал няколко пъти, но всъщност не го беше разбрал. Казваше се Есмералда, на името на жената на чичо Михаел от Виена и я наричаха Есме. Това обстоятелство отново събуди у Енгелхард страстна мъчителна завист и той започна да държи хвалебствена реч. Духът на лъжата се понесе над него и накрая той стоеше отмалял от налудното си говорене, а Есме, която го беше гледала с изумление, побягна с подигравателен смях. По това време родителите му взеха решение да го изпратят в подготвителен клас, ръководен от един стар учител на име Хершкам, макар че на него му оставаше още една година до възрастта, задължителна за тръгване на училище. Господин Ратгебер (съветник – б.прев.), който величаеше дарбите на Енгелхард и имаше големи очаквания за неговото бъдеще, нямаше търпение да го види да пие от извора на знанието, попаднал в кръговрата на живота. Той мислеше за своята изпълнена с лишения и труд младост. Още от първите години на брака си той обичаше съдържателните разговори и добрите книги, и поддържаше екзалтиран интерес към всичко, което му беше духовно недостъпно или възпирано от външни обстоятелства. |