Ще правя, к'вот' ми скимне,
ще сляза до града.
ще вървя, ще спирам,
не ще остана на вода.
Не ми трябва на мен каска,
че да мина през живота,
поря право по водата,
ако ще от тъпа гордост.

Вдигаш ме до горе,
смъкваш ме до нула,
все не решаваш и т'ва е –
вековното усукване.
Затуй сам се издигам,
събирам се цял,
сега чувствам, че живея,
жив насред вихрушка прах.

Живота си сам ще решавам,
поемам по път към града.
Ще мина по прашните улици,
ще седна с питие във ръка.
Като рицар без броня
ще се боря със вятъра,
гордостта ще сломя
с тихо стъпки по пясъка.

Издигаш ме в мислите,
разломяваш на късчета.
Като Хамлет душата ти
се терзае и лута.
Издигни ме до слънцето,
събери ме, разпадам се,
във окото на бурята
без да дишам, надявам се.

Собствен път ще си пробия,
в сърцето на града ще ида,
ще потърся дом да свия,
ще намеря и къде да пия.
Не ми трябва каска
да ме пази в живота и съдбата.
През води дълбоки газя аз
заради гордостта си глуповата.

Ти ту ме извисяваш,
ту ме принизяваш.
Правиш ме напълно неуверен –
класически похват, и то премерен.
И още по-високо ме въртиш,
но поне невредим ме ти държиш.
Все едно живея на мушка
в пъклена вихрушка.